За изразяването на позициите относно ЗД

Радвам се, че неприемането на законопроекта получава гласност, но е много тъжно, че впечатлението, което масово се натрапва по репортажи, интервюта, статии, дори и на кръглата маса, е че опозицията ни прилича повече на неоснователно и дребнаво заяждане от страна на шепа крайни активисти. Ясно е, че хората, които прокарват този проект, НЕ ИСКАТ ДА НИ ЧУЯТ и активно обработват общественото мнение в своя полза със съдействие на послушни медии. Лошото е обаче, че и добрите неща, които имаме да кажем и понякога успяваме да кажем, НЕ СТИГАТ ЕФЕКТИВНО до хората.

Прави впечатление, че защитниците на проекта за ЗД използват стандартна, но отработена тактика.

Първо, мотивират се емоционално, а не принципно. Известно е, че емоциите обикновено „надвикват“ разума и затова често успееш ли да ангажираш емоционално аудиторията, почти си спечелил дебата. Та те създават емоционално отношение към проблемите (говорейки за мащаба на проблемите сред децата, за злоупотребите с деца, за провалите на родители... като съзнателно не се цитират процентите за насилие във или от страна на институциите). На фона на това настроение обаче идеята за ненамеса на държавата изглежда злонамерена и неоправдана. Но вместо да се говори за различните възможни решения на проблема и да се оценяват от всички страни, нещата се поставят така сякаш въпросът стои между тяхното решение или никакво решение.

Второ, не коментират открито и принципно аргументите на срещуположната позиция, а извъртат позицията на опонентите си така, че да им е удобно да я подронят. Те не адресират големите ни съображения (като пропускът да се отчете правото на родителите да решават относно възпитанието, отглеждането и образованието на децата, и липсата на всякакви изрични гаранции, че държавата ще зачита мнението им). Вместо това, когато коментират позицията ни, те вземат само отделни примери, с които илюстрираме съображенията си (като забраната на наказания, вратичката към произвол на службите под претекста „друго насилие“...), ИЗВЪРТАТ ГИ ДО КРАЙНОСТ (сякаш сме за малтретирането на деца в семействата, сякаш смятаме децата за наша собственост и безгласна буква...) и просто се възмущават на висок глас. Те редовно твърдят, че казваме неща, които всъщност не казваме, но така създават впечатление, че протестите ни са несериозни, крайни, незагрижени и демагогски. Освен това, измествайки фокуса от същината на спора, те правят нашата „позиция“ всъщност доста уязвима...

Трето, защитниците на законопроекта редовно говорят предимно за НАМЕРЕНИЯТА, които имат с проекта, а не за конкретните РЕШЕНИЯ, които предлагат. А всички, които са чели проекта внимателно, знаят, че АФИШИРАНИТЕ НАМЕРЕНИЯ НЕ ОТГОВАРЯТ НА ДЕЙСТВИТЕЛНИТЕ ТЕКСТОВЕ. Освен това те използват същите думи като нас, но не казват, че влагат ДРУГ СМИСЪЛ в тях (например, казват, че, разбира се, отговорността е на родителите и най-важното е децата да могат да бъдат в семейства... просто пропускат да обяснят, че родителите ще трябва да се съобразяват с техните разбирания за възпитание и отглеждане на децата, ако не искат проблеми със социалните). Но така създават впечатление, че ние или не сме загрижени като тях, или нещо не сме разбрали.

Прави също впечатление, че макар привидно да дават думата и на двете страни в спора, медиите редовно позволяват на защитниците на законопроекта предостатъчно време да си повтарят едни и същи изтъркани и емоционално манипулативни локуми, а за опонентите времето редовно не стига дори да си изложат докрай аргументите, та камо ли да ги защитят и да предложат своята алтернатива. Цитираните аргументи на двете страни редовно се подбират така, че на социалните да изглеждат по-разумни, а нашите - дребнави.

Ето защо, смятам, че трябва добре да си даваме сметка на тези похвати и да се пазим да не позволяваме да ни „разиграват“. Нека при всяка възможност да е ясно следното:

- Законът е правилник за функционирането на едно общество в дадена област, а не е форум за социален разговор. Добре е да се говори за индивидуалността и ценността на децата и за техните права и участие в семейния живот, но образоването на обществото по тези въпроси не може и не бива да става със закон, има си други начини.

- Това, че нещо е модерно... или че е било така и досега, не означава, че нещото е правилно и добро.

- Въпросът всъщност е кой с кого ще се съобразява в крайна сметка. Но въпросът не стои не между родители и деца - родителските права обикновено не противоречат на правата и интереса на децата. Конфликтът е между родители и държавни органи. Ясно е, че всички трябва да се съобразяват и че не може всеки да прави каквото си иска, но когато има разминаване между мнението на социалния работник и моето мнение, кой пред кого трябва да отстъпи, оставайки несъгласен: аз пред социалния или социалният пред мен?

- Защо твърдим, че се отнемат родителските права в полза на държавата? Трябва да имаме кратък, ясен и практичен отговор. Не защото не ни позволяват да пляскаме децата си, да определяме сексуалната им образованост и т.н., а защото по този проект социалният работник има право да определя правилното родителство, да ни проверява, оценява, задължава и санкционира, без да е длъжен да зачита и да се съобразява с мнението и избора ни. При това положение кой е висшестоящият по отношение на детето; кой действително носи отговорността за детето? Родителите могат самолично само да плащат сметките и за това спор няма.

- Никой не твърди, че децата са безгласна собственост, а не личности с права. Това, което защитаваме, е не свободата да малтретираме децата си, а свободата да се грижим за тях така, както НАМЕРИМ НИЕ ЗА НАЙ-ДОБРЕ, в зависимост от различните си разбирания и убеждения.

- Ако законът има претенцията да касае не само децата в риск, а всички деца, то законът трябва да е НАПИСАН С ПРЕЗУМПЦИЯТА за нормални и здрави функциониращи семейства, а не за рискови семейства. Рисковото семейство е изключение от правилото за здраво семейство, а не нормалното семейство - изключение от правилото за рискови семейства. Изходната позиция на такъв всеобхватен закон следва трябва да е, че се очаква семейството да е здраво и да се справя добре; съответно намесата и регулацията от страна на държавата да се ограничават само до изключенията от тази норма.