- Относно насилието спрямо децата
- Независимостта на семейната единица
- Най-добрата среда за израстване на децата
- Гаранции за непогрешимост и риск от грешка
- Относно ограничаването на родителските права в полза на държавата
Относно насилието спрямо децата:
Досега във връзка със законопроекта се цитира изключително смущаващите данни за насилие в семейството. Насилие спрямо децата обаче има не само в семейството. Насилието в училищата, където те прекарват по половин до цял ден (често пъти там прекарват много повече часове, отколкото будни с родителите си), е много повече - според едно изследване 70% от учениците се оплакват от насилие! Насилие има на улицата. Насилие има по медиите. И т.н.
Ако обаче държавата явно не се справя задоволително с ограничаването на насилието там, където това е вече и отдавна под неин контрол - медиите, училищата, детските домовете, социалните служби... - защо трябва да вярваме, че ще се справи ефективно с ограничаването на проблемите в семейството, което е отделна и независима от държавата институция?
Независимостта на семейната единица:
Семейството съществува, независимо дали има или няма държава. Родителите са родители, независимо дали има или няма държава. Държавата не учредява семейството (тя само го признава) и следователно не може и не бива да упражнява власт над него.
Понеже семейството и родителските права и отговорности не произтичат от държавата, държавните органи не трябва да третират семейството като институция, която се намира в подчинено или зависимо от тях положение. Те са длъжни да зачитат неговата неприкосновеност и съответно да не поставят граници на възможностите за избор от страна на родителите по отношение на отглеждането, възпитанието и образованието на децата им.
Като зрели хора, носещи отговорността (и морално, и финансово, и законово) за семейството и децата си, родителите следва да имат свободата да отглеждат, възпитават и образоват децата си така, както смятат, че е най-добре за тях! Държавата е длъжна да зачита тази свобода и да не я погазва.
Ако държавата иска да подкрепи семейството, адекватните мерки от нейна страна могат да бъдат насочени единствено към обществената среда, в която функционира семейството. Всякакви стъпки, свързани с налагане на конкретни (пък макар и добри) модели или граници на функционирането на семейството, представляват вмешателство в семейния живот и дела. Трябва да се спазва принципа на ненамеса в друга институция.
Разбира се, като пазител на реда и доброто в обществото, държавата и нейните органи имат право и отговорност да се намесят там, където има явно и доказано злотворство - с цел то да бъде ограничено и, по възможност, напълно спряно и наказано. В същото време обаче, всички техни стъпки трябва да бъдат внимателно прецизирани така, че да не застрашават и ограничават добротворците.
Целта да се ограничи злото не оправдава всички средства, нито възпрепятстване на доброто.
Най-добрата среда за израстване на децата:
Най-добрата среда за израстване на децата е здравото семейство, в което майката и бащата се обичат един друг и заедно обичат, отглеждат и възпитават децата си.
Децата имат нужда от сигурност и стабилност в семейството си. Сигурност - тоест, да знаят, че каквото и да се случи, семейството ще остане и ще се бори заедно, защото всички държат един на друг. Това е факторът взаимоотношения. Стабилност - тоест, да знаят, че могат да разчитат на мама и татко да ги научат да разпознават доброто и злото, за да успеят в живота си след това. Това е факторът граници или възпитание.
Семейството е първият и основният модел и школа, откъдето детето се учи за реалния живот. Родителите са първите и основните му примери за това как един зрял човек се отнася към всичко в живота и как се справя, включително и по отношение на собствените си грешки и слабости.
Семействата не могат да бъдат много по-добри от обществото като цяло. Ако искаме да помогнем на семействата да стават по-здрави, трябва да помогнем на обществото като цяло да се заздравява. Такава промяна обаче не става със законови предписания и санкции. Моралът не се произвежда със закон.
Ако законът има претенцията да касае не само децата в риск, а всички деца, то законът трябва да е написан с презумпцията за нормални и здрави функциониращи семейства, а не за рискови семейства.
Рисковото семейство е изключение от правилото за здраво семейство, а не нормалното семейство - изключение от правилото за рискови семейства. Изходната позиция на такъв всеобхватен закон следва да е, че се очаква семейството да е здраво и да се справя добре; съответно ангажиментът от страна на държавата трябва да е съобразен с това и намесата и регулацията й да касаят само изключенията от тази норма.
Текстове, с които се преследват мисли и намерения, а не действия не могат да имат място в закон.
Гаранции за непогрешимост и риск от грешка:
Няма! Родителите са хора и гаранция, че няма да сгрешат и съответно децата им няма да пострадат, няма. Същото важи и за социалните работници и държавните социални служби - гаранция, че няма да сгрешат в преценката или предписанията си и съответно децата няма да пострадат, няма.
Семейството обаче се развива, защото самите съпрузи и родители са силно мотивирани (от любовта и загрижеността си към децата) с времето да се учат как да се справят все по-добре. Семейството е изключително динамична единица - то е способно да се поправя и да преодолява слабостите си. За съжаление, същото не може да се каже за държавните служби и органи - те далеч не са така гъвкави и ефективни в подобряването си!
Ето защо, когато се сравнява рискът при последствията от погрешимостта на семейството и рискът при последствията от погрешимостта на държавните органи по отношение на действията им спрямо децата, рискът при семейството е определено по-малък и по-преодолим.
В предаване на „Малки истории“ по БНТ социологът Цветозар Томов каза, че в България семейната институция е все още по-неувредена от държавната.
Идеята за превенция на рисковите ситуации с деца, преди те да са се случили, звучи добре, но е абсурдна със средствата на подобен закон! Това означава, че социалните работници претендират, че имат начин още преди нещо да се е случило, да разберат със сигурност, че родителят ще насили детето си, и съответно ще предпазят детето от посегателството.
Не е разумно да вярваме, че един проверяващ - който не познава семейството, не познава родителите, не познава децата, не познава предисторията, не познава достоверността на сигнала... - е способен да оцени безпристрастно и точно всичките дузина критерии, които законът описва като определящи най-добрия интерес на детето, да ги разтълкува правилно в конкретния - непознат нему - семеен контекст, да разбере точно какво ще направи родителят, да предвиди категорично последиците и рискове за детето при съответното родителско решение и да даде безпристрастно и правилно предписание относно детето. Такава вездесъщност и безпогрешност е абсурдна претенция!
Дори събраната от социалния работник информация да навежда с голяма вероятност към дадено предположение, до изричното доказване на противното това предположение си остава само хипотеза. Не може на социалните служби да се дава правомощия да третират родителя като виновен само въз основа на своя хипотеза и през главата му да предприемат действия спрямо детето му. Фактът, че в такава ситуация родителят има възможност да се защитава в съда, няма нищо общо със зачитане на неговите права и е направо подигравка към родителската отговорност!
Освен това наличието на прилики с други доказано проблемни ситуации не означава задължително, че и конкретната ситуация е проблемна и рискова за детето.
От друга страна последиците за семейството - и за детето - при погрешна преценка и/или погрешно предписание от страна на социалния работник са огромни - от неоправдан стрес и психическа травма до неправомерно извеждане на детето от семейната среда и дългогодишни и скъпи съдебни битки...
Относно ограничаването на родителските права в полза на държавата:
Законопроектът касае всички деца и всички семейства.
Държавният орган има право с помощта на посочените в законопроекта критерии да определя как конкретно изглежда позитивното родителство в едно семейство, да проверява и оценява родителите, да ги задължава с предписанията си и да ги санкционира.
От друга страна в законопроекта няма изрично списано задължение на социалните работници и държавните органи при действията си да зачитат и да се съобразяват с мнението, преценката и избора на родителя по отношение на детето му поне докато няма доказано престъпно поведение от негова страна.
Явно е, че щом държавният орган не е длъжен да предостави решението в ръцете на родителя, а родителят от своя страна е длъжен да се съобрази с полученото от социалната служба предписание, то родителят е поставен във второстепенно положение спрямо държавните органи във взаимоотношенията помежду им.
Подобен подход се оправдава с възможни ситуации като тези на доказано виновни родители, развеждащи се родители, починали родители и др. Тези ситуации обаче са изключения от общия случай на нормално функциониращо, здраво семейство. Правилно е правилата да са написани за общия случай и да се предвиждат конкретни допълнителни или различни мерки за изключенията; а не всички случаи да се третират сякаш са проблемни изключения.
Правилата, които законопроектът предвижда за поведението на държавните органи спрямо децата и техните семейства, са едни и същи за всички ситуации и за всички въпроси, при които има разминаване между мнението и поведението на родителя и насоката на държавния орган.
Третирането а приори на всички родители като проблемни отваря врати за многобройни злоупотреби и държавно насилие.
Когато става дума за категорията на личните взаимоотношения между родител и дете, тогава интересът на един родител се определя от това детето му да е добре, което естествено означава, че отговорният и добросъвестен родител подчинява решенията си (независимо дали тези решения касаят детето или личния му живот) на грижата и закрилата за детето. В личните взаимоотношения родителят трябва да е готов да ограничи свободата си и да пожертва личното си право, удобство и т.н. в полза на това, което е нужно и добро за детето му.
Когато обаче става дума за правните взаимоотношения между родител, дете и държавни органи, тогава родителският интерес се определя от това родителят да бъде свободен в личните си взаимоотношения със своето дете да действа така, както смята, че е най-добре за детето му. Настояването законът да зачита родителските права не е настояване родителите да могат да правят каквото си искат с децата, а настояване родителите да имат свободата да действат именно в полза и защита на интереса на детето.
Родителят да е готов да жертва законовите си права като родител означава родителят да е готов да се ограничи във възможностите си да се грижи за детето си, както смята, че е най-добре за детето.
Да се твърди, че ако родителите не са готови да позволят законът да ограничи родителските им правомощия, те едва ли не са егоистични и незагрижени родители, е доста спекулативно, защото се смесват двете категории взаимоотношения - лични взаимоотношения и правни взаимоотношения.
Освен това, ако нещо е правилно, то ще е правилно за всички. Защо тогава държавата настоява, че за да може да гарантира правата на всички деца, тя трябва да има правомощия да определя, проверява и санкционира средата, в която те израстват, включително семейната? Това означава, че или държавата гледа на всички семейства като вече провалили се и така оправдава поемането на контрола в свои ръце, или че законът е лошо написан и насочва държавните усилия в погрешна посока.
Родителите носят моралната и законовата отговорност да се грижат и защитават детето си, а държавата - да им подсигурява условията, в които те да осъществяват грижата си по най-добър начин. Това не означава, че родителите трябва сами и еднолично да се справят с грижата за детето, а само че различните институции, имащи отношение към грижата за детето, имат различни правомощия и средства на въздействие, като главната отговорност се носи от семейството и затова всички други следва да се съобразяват с него. Това е общият случай и правилното принципно положение! Изключенията следва да се третират като изключения.
Въпросът всъщност е до доказване на виновно, престъпно поведение кой с кого ще се съобразява в крайна сметка. Но въпросът не стои между родители и деца - родителските права обикновено не противоречат на правата и интереса на децата. За да се грижат за децата си, родителите обикновено жертват много от личните си удобства. И в грижата си за интересите на децата определено са много по-мотивирани от любовта си към децата, отколкото социалният работник - от заплатата си.
Конфликтът всъщност е между свободата на родителите да отглеждат и възпитават децата си, както намират за най-добре за тях, и правомощията на държавните органи да оказват контрол.
Ясно е, че не може всеки безотговорно да прави каквото си иска, но когато има разминаване между мнението на социалния работник и родителското мнение по въпроси, които не застрашават живота и безопасността на детето, кой пред кого трябва да отстъпи, оставайки несъгласен: родителят - пред социалния или социалният - пред родителя?
Относно анонимните сигнали (коментарът е на Явор Ганчев от „Гражданска инициатива за семейството“):
Анонимните сигнали не трябва да се разглеждат, защото не може да се търси отговорност при злоупотреба.
- „Ама каква злоупотреба може да има, нали става дума да се спаси живота на дете" - злоупотребата се нарича клевета за извършване на престъпление и за това по НК се лежи в затвора. Когато в един закон има заложена възможност за злоупотреба, допустимо е да се опасяваме, че именно това е мотивът да се остави тази възможност и да искаме гаранции срещу евентуална злоупотреба.
- „Анонимният сигнал и в сега действащия закон го има" - това не значи, че той е нещо добро. В новия проектозакон отпада категорията "дете в риск" и на практика възможността за злоупотреба се разпростира върху всяко семейство.
- „Анонимността е необходима, когато свидетелят се страхува от насилника." Това е косвено признание, че държавата не може да гарантира сигурността на свидетеля. Как тогава да се убедим, че ще може да помогне на жертвата?
- „Спасяването на едно дете е висша цел, която оправдава необходимостта от специални действия" - преди да е доказано насилието и при отсъствие на отговорност за клевета, висшата цел е фикция, с която се оправдава реално действие. С други думи, подобна обосновка въвежда презумпция за виновност.
- „Какво се притеснявате, анонимните сигнали са много малко в сравнение с другите". Значи премахването на тази възможност не би навредило на работата на социалните служби. И това, че са малко, не значи, че не може да станат много.
Успешното практикуване на лекарската професия изисква индивидуално оценяване на всяка конкретна ситуация, вземане на индивидуално решение относно всеки пациент и съответно поемането на определен риск от грешка. Ето защо не е възможно да има унифициран правилник или кодекс за поведението и решенията на всички лекари във всички ситуации спрямо всички пациенти. Въпреки че съществуват определени общи правила, насоки и добри практики, лекарите имат нужда от свободата да преценяват конкретната ситуация на всеки пациент и да назначават индивидуално лечение, за резултатите от което съответно носят лична отговорност.
Същото важи и за упражняването на родителските грижи. За да бъдат родителите успешни в усилията си да се грижат добре за децата, те имат нужда държавата да им остави свободата и възможността за индивидуална преценка, подход и решение спрямо всяко тяхно дете. Това, разбира се, крие риск. Няма свобода, която да не крие риск, но само свободата може да допринесе добро.
Няма коментари:
Публикуване на коментар